Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.03.2007 06:49 - За 7 клас.
Автор: martincho Категория: Технологии   
Прочетен: 2187 Коментари: 0 Гласове:
0



Повестта “Немили - недраги” на Иван Вазов разкрива незаслужено тежката съдба на българските хъшове, които, намирайки се далеч от родината, са мъченици, но в помислите и стремежите си, в своята жертвоготовност за свободата на родината, са славни герои. Първа глава на повестта чрез битоописанието насочва към тежкия и нерадостен живот на българските хъшове на чужда земя – съпътстван от глад и унижения. Началният мрачен пейзаж създава усещането за безнадеждност и обреченост. Студената декемврийска мъгла, влажната и мрачна нощ и мъжделивите фенери, чиято светлина увеличава мрака, а не го разпръсква, са не само щрихи от този пейзаж, но и символи на тежкия и нерадостен живот. На фона на тази пустота се откроява светлината на малко прозорче, което показва съществуването на “Народната кръчма на Знаменосецът”. Писателят подготвя за възприемане високопатриотичния дух на посетителите чрез епитета “будна”. Той вярно предава духа на времето, проследявайки надписите на кръчмите, посещавани от българи – “Български лев”, “Филип Тотю – храбрий български войвода”, “Свободна България”. Тези надписи заедно с изображенията на “първобитна живопис”, в които българи и турци са в единоборство, са показателни, че патриотичният дух не е загинал, че българският хъш е мъченик, но и всеотдаен и жертвоготовен родолюбец. Думата “народен” за мъчениците има смисъла на свещенодействие, която поражда съпричастност и готовност за взаимопомощ: “Всеки такъв “народен” тютюнджия даваше на вера тютюн на съотечествениците си, с блага надежда, че ще му се разплатят при по – добри времена; най – после, и да не му платят, нищо няма: те са хъшове, бедни хора...”. Битоописанието на кръчмата илюстрира крайна бедност чрез ярки изразително – изобразителни художествени детайли. Дълбоката изба с топъл и задушлив въздух и полуразбитата лампа са знаците за крайна бедност. Но картините, окачени по стената, насочват към неугасващия борчески дух на собственика и посетителите, не сломен от мизерията на тежкия и нерадостен, изгнанически живот. Подробното описание на една от картините и надписа под нея са важни за Вазов, за да открои психиката на българския хъш, за когото няма друг житейски избор освен “свобода или смърт”. Психологът Вазов откроява и най – важните отличителни черти от портрета и характера на хъшовете, за да разкрие многообразието в произхода и професията на тези хора, обединени от великия идеал – свободата на поробеното отечество. Най - старият от хъшовете е снажен дълголик с гъста черна брада, а сухото и жълто лице с белези от зараснали рани е външен израз на мъченически и героичен живот. Огромното извехтяло и без копчета палто на Македонски е знак за крайната му бедност, но фактът, че е бил войвода на хайдушка чета в Македония, му печели правото на осезателно влияние “върху другите хъшове”. Уморяване и отслабване изразява и “сухото, длъгнесто, жълтеникаво” лице на Хаджията. Черно и нагърчено от преждевременна старост е и лицето на Попчето. Явно идеята за борба обединява хора от различни възрасти и професии, а оптимизмът на Вазов породен от приемствеността, която той открива в “благоговение”, с което младият Бръчков слуша думите на хъшовете. “Мечтател, идеалист, ветреник” – Бръчков попада в средата на хъшовете, вдъхновен от романтиката на борбата. Хъшовете се извисяват над тежкото и безславно настояще чрез разкази за подвизи и героически нападения и това е начин за неприемане на тежкия и нерадостен живот и за духовна близост с поробеното отечество. начало Тежкият и нерадостен живот на хъшовете според II глава на повестта “Немили - недраги” (съчинение разсъждение) В живота хората се срещат с много трудности. Те могат да се справят с тях единствено чрез силен дух и мисъл за победа. Това е и основната тема на Вазовата повест, която разкрива тежкия живот на българските хъшове в Румъния. Във втора глава на повестта писателят показва мъката на хъшовете, породена от раздялата с родината България, жаждата за борба и невъзможността за нея, както и унижението, на което са подложени от крайна бедност. Чрез повторенията и наслагването на знаците за бедност, в пряката авторова оценка се реализира идеята за тежкия и нерадостен живот: “Сънят успокояваше поне навреме тия измъчени от бедността същества; тия хлътнали от бдения и невъздържане очи; тия недояли кореми, тия отслабнали и обелени от скитане крака.”. Липсата на вяра в утрешния ден, който за тях е начало на “нови борби с живота”, рязко контрастира на “богатството и великолепието”: “Утрешният ден беше начало на нови нужди, на нови борби с живота за тия бедни и пренебрегнати сега поборници”. Риторичните въпроси в началото на втора глава разкриват мъката, която изпитват хъшовете, когато са далеч от родината: “Докога ще продължава това съществувание? Какво ще правят в тая чужда земя?”. Възклицанието : “О, Българио!” показва възхищението и преклонението пред бащиното огнище. Българските емигранти жадуват да са отново сред познати улици и къщи, защото силата на родовите корени е чудодейна. Липсата на родината звучи още по – силно в лирическото отклонение: “Румъния им даваше гостоприемство, но гостоприемство, което дава пустият морски бряг на изхвърлените от бурите мореходци, разломени и съсипани. Бяха сред обществото, но бяха сред пустиня...”. В него е концентрирана и съпричастността на Вазов към съдбата на хъшовете, за които обществото е като пустиня, в която гладът и бедността простират “отвсякъде ръце към тия нещастници.”. И да искат, хъшовете не могат да се втурнат в България с някоя чета, за да се избавят от неприятностите в Румъния, и затова единственото, което им остава, за да не умрат от глад, е кражбата. Въпреки че знаят какво унижение е това, героите сега са “кокошкари”. Страдалческият живот, който водят, мизерията и нищетата, ги принуждават да изкарват прехраната си по нечестен път: “Или да се втурнат с оръжие в България и да умрат в Стара планина или на въжето, или да крадат.”. Носталгията по родината намира израз и в честото застояване на брега на Дунава и вглеждането в “зелените хълми на България”. Родината е олицетворена като близко същество и това е израз на патриотични чувства. Във втора глава на повестта Вазов подробно описва съня на Бръчков и това е художествен похват за разкриване на същинското в личността. В съня борбата е страховита, но и романтична. Чрез съня на Бръчков най – точно се разкриват неговите мечти и чувства, защото човек е най – искрен в съня си и може да изживее изключителното: “После дим, после облаци и всичката чета става на духове и хвърчи, хвърчи из небето и всичко изчезва...”. Утрото е начало на нови страдания. Отхвърлянето на феса от страна на Бръчков е символичен жест за неприемането им. Но разговорите, които започват с новините от България, разкриват заинтересоваността на хъшовете за родината, а това е знак за извисяване и да непрекършен дух. Животът на хъшовете в спомените и мечтите за величави дела и в настоящето им на жалки, отхвърлени от обществото същества, доказва, трагичното и славното могат да съжителстват в един човек, а посланието, отправено от Вазов към нашето поколение, е затова хората да живеят в хармония и свобода. начало ще умрем със слава и в борба и няма да издъхнем като кучета по тия улици (анализ на III глава) Повестта “Немили - недраги” на Иван Вазов разкрива незаслужено тежката съдба на българските хъшове, които, намирайки се далеч от родината, са мъченици, но и в помислите и стремежите си, в своята жертвоготовност за свободата на родината, са истински герои. И в трета глава на повестта писателят търси съотношението между величието и славата и падението и униженията, акцентирайки върху силата на духа и идеята, като залог за постигане на целите и доближаване до героичното. Началото на трета глава въвежда в атмосферата на крайна бедност, която естествено води до обезличаване на човека. Тенджерата с фасула, сготвена от Странджата, обединява хъшовете и временно им дава усещането за близостта и топлината на дома. Оживените и разнообразни разкази, които водят хъшовете, са показателни за това, че униженията на изгнаничеството не са сломили свободолюбивия им и борчески дух. В тях оживява политиката. Миналите битки в полетата на България, звучи омраза към народните изедници и готовност за борба с тях, но наред с това избухват и шумни скандали, като последица от тежкия живот. В споровете се открояват и основните идеи на национално освободително движение, което те представляват: “Тия чорбаджии се хранят с потта на сиромасите... Аз казвам, че преди да изтребим турците, трябва да изколим тях... няма друго спасение...”. Разгорещеният спор между Димитрото и Мравката прераства в единоборство, което е прекратено единствено от думите на Странджата: “И вие сте прави, защото сте бедни и презрени страдалци, както съм и аз... и имате право да се сърдите.”. Последвалата реч на Странджата докосва съкровени струни в душите на хъшовете, защото е отзвук от техните мисли и чувства. Странджата добре разбира общото, обединяващото за всички тях, което ги превръща в братя и това е увереността, че славни битки в отечеството България се помнят, разбуждат народа и му вливат в сърцето желание за свобода и правда: “Ние сме човеци, ние сме българи, ние изпълнихме нашата света длъжност към отечеството.”. Безкористната всеотдайност и жертвоготовност в името на България, неизбежно минава през трудност и изгнаничество, но това е единственият път към величието, славата и безсмъртието. Емоциалността, искреността и вълнението на Странджата, естествено намират в хъшовете и те дълбоко разтърсени стават прави и мълчат. Странджата ясно съзнава, че свободата е висше благо и притежавайки я, те имат всичко. В родината братята им живеят хилядократно по – зле: “Там турците грабят, събличат, убиват, позорят и народът пищи кански в робството и няма какво да стори.”. Градирайки робските ужаси Странджата очертава необходимостта от борба и жертвоготовност: “Народ без жертви не е народ. България има цял народ от роби, нека има и няколко мъченици днес, а хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума, да бъдеш мъченик.”. Изпълнените с оптимизъм заключителни думи на Странджата: “И ще умрем със слава и в борба и няма да издъхнем като кучета по тия улици.” са последвани от “страшен и възторжен вик”, изразяващ съпричастност, а писателят открива и външните знаци за извършеното чудо на промяната. Грубите и свирепи лица излъчват благородство и решителност и очите пламтят и светят с пламъка на чистия патриотизъм. Този “грамаден” вик, събрал в едно всички души, впечатлява и минувачите, но за Бръчков това е паметен момент предизвикващ треперене от умиление и възторг. Желанието му да прегърне всички тези “странни” хора, които така страшно го привличат със своята “отвратителност и гордост”, защото те са въплъщение на висока мисъл, “висши същества, родени за страдания, за борба и за слава”. Еуфорията на мига поражда и спонтанен жест на благоговение – Странджата и Бръчков са вдигнати на ръце, а той е и дълбоко символичен като бойно кръщение за младия хъш – приемственик в борбата за свобода. Накипялото вълнение избликва в песента “Тръба звучи, Балкан стене”, чиито мъжки звукове преодоляват тясното пространство на кръчмата, заливат улицата и дори града. Романтичните илюзии, че с убийството на султана може да се помогне на поробената родина поражда идеята за поставяне драмата “Изгубена Станка”, което е и знак, че и революционно – борческата литература има своята основна роля в формиране, в оформяне и поддържане на този борчески дух. Животът на хъшовете в спомените и мечтите за величави дела и настоящето им на жалки, отхвърлени от обществото същества, доказва, че трагичното и славното могат да съжителствуват в един човек, а посланието, отправено от Вазов към нашето поколение, е затова хората да живеят в хармония и свобода. начало


Тагове:   клас,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: martincho
Категория: Други
Прочетен: 9660
Постинги: 5
Коментари: 0
Гласове: 9
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031